Пролетарски страсти

13.05.2007

В този смутен и динамичен свят, в който всекидневно сме свидетели на нечовешка експлоатация от страна на едрите капиталисти, пролетарските сили от всички страни, трябва да са по-сплотени от всякога и да са готови да дадат саможертвен отпор. В този дух се настройваха работниците от 3-то софийско тролейбусно депо, за срещата си с гостите от заводите на френския автомобилен гигант „Рено”. Цяла седмица преди мача , сърцата на младите работници от тролейбусното депо, трептяха в очакване на своите братя по борба от Франция. Течаха срещи, събрания, дори импровизирани митинги, на които напредничавите работници от електротранспорта, даваха всякакви идеи и предложения, как да бъдат посрещнати гостите, така че да усетят хем духа на българското гостоприемство, хем и братската подкрепа към френските работници. Млади девойки предлагаха да ушият огромни знамена, с които да приветстват френската работническа делегация. Тролейбусните шофьори подкрепиха идеята и предложиха да закачат по едно знаме на жартиерите на тролеите и така да обикалят столицата. Последното срещна неодобрителните възгласи на работниците, грижещи се за ремонта на жартиерите и предложението отпадна. Тогава някой ентусиазирано продложи да се направи концерт, на който да бъдат поканени Ирина Флорин и Веселин Маринов, които ще изпълнят български и френски пролетарски песни. После, обаче, някой подметна, че произношението на двамата е такова, че гостите могат да сметнат всичко това за обида. Така и това предложение отпадна. В това време младият активист и стахановец Емилиян Бончушки излезе напред, пое си въздух и извика пламенно:

- Другари, другари … нека изиграем с гостите един футболен мач. Ще направим така, че да загубим срещата, но това ще бъде чудесен подарък за нашите френски братя, които ще усетят подкрепата не само на работниците от електротранспорта, но и на всички пролетарски сили в страната !!!

В първия момент настана тишина, но после всички се развикаха одобрително и започнаха да обсъждат подробностите около предстоящия мач. Решено бе срещата да се състои на игрището на общинските работници, като средствата за мача ще бъдат събрани от доброволните пожертвования на работниците в депото. За треньор назначиха Мандо, който трябваше да намери и 15 играчи. Мандо прие с радост задачата, тъй като никой не искаше от него победа, а просто да събере една дузина момчета, които да загубят мача. Ентусиазмът бе огромен и заразяваше всичко живо, та чак чичо Петросян от близкия плод и зеленчук даде пари за екипи и на белите фланелки грейна надпис „Лук и олио без свян, дава чичко Петросян”.

Така неусетно дойде денят на мача. Играчите в бяло бяха излязли на терена и си даваха вид, че загряват усилено, като постоянно си смигваха и пускаха весели закачки помежду си. Всички очакваха да се появят скъпите гости, но вместо това, дойде бай Гаврил от районния комитет на Партията и извика Мандо настрани. На Мандо хич не му хареса изражението на лицето на бай Гаврил, но нямаше как да откаже. Застанали под една шарена сянка двамата стари другари се гледаха известно време, докато бай Гаврил не издържа и проговори:
- Абе Мандо, знаеш ли, че тия французи не са никакви работници, ами инженери, дизайнери, разработчици и т.н. ?

Мандо прехапа устни и запелтечи:

- Ъъъ ами Гаро, аз таковата … ъъ … откъде да знам ? Те нали, младите … ъъ … таковата …

- Таковата, онаковата – прекъсна го бай Гаврил – и това ми било стар партиен работник. Младите му виновни. Слушай сега внимателно. Излизате на терена и ако щете умирайте, ако щете играйте, но на всяка цена трябва да ги биете. Това е. Иначе постъпката ти ще се разгледа от партийното бюро, а те няма да ти простят лесно.
Мандо остана като гръмнат след думите на стария си другар. Как да отиде при момчетата и да им каже, че на всяка цена ще трябва да победят ? Та нали остават само броени минути до началото на мача, а момчетата не пипнаха топка дори и на загрявката. Мандо извика при себе си капитана Милан, здрав младеж с ведро лице, един от най-будните работници в депото, когото всички обичаха заради силата и добротата му.

- Миланчо, мойто момче … ъъ … абе таковата, така се получи, че … ъъ … абе с една дума: тия не са никакви работници и трябва да ги биете – изплю камъчето Мандо, а Милан само го погледна даволито и се усмихна:

- Тва ли било бе тренер, аз и без това не бях голям мераклия да им пускаме. Седи кротко, а аз сега ще кажа на момчетата и ги мачкаме като тролей стар ЗАЗ на Опълченска..
Сякаш камък падна от сърцето на стария работник. Той отиде на мястото си, приседна на ръба на скамейката и зачака началото на мача, като с интерес наблюдаваше гостите, които междувременно бяха излязли и загряваха със самочувствие.

Мачът започна трудно за белите. Цяла седмица се бяха готвили за загуба, почти не бяха тренирали, а сега трябваше да играят сериозно, та даже и да победят. Още в първата минута гостите направиха опасна атака, като голът се размина по чудо. В тези минути играчите в бяло се носеха инертно по терена, сякаш някой им бе оплел жартиерите. Логично, не след дълго французите откриха резултата след добра комбинация. По трибуните настъпи страхотно въодушевление, тъй като до тях още не беше достигнала информацията относно гостите и те все още си мислеха, че това са обикновенни френски работници. По едно време младеж на име Янко се опита да запее Марсилезата, но в този момент някой го дръпна, тъй като сред публиката вече беше започнала да се носи мълвата, че гостите „не са това, което са”.
Към средата на полувремето хората се окопитиха и започнаха да се чуват отделни възгласи „Айде тролеии”, които първоначално бяха плахи, но постепенно се усилваха и накрая отвсякъде започна да ехти мощно: „Тролеииии оооо, тролеи оооо …. мачкааааай”. Играчите, като че ли се въодушевиха от подкрепата на трибуните и започнаха все по-често да атакуват противниковата врата, но този път ги мъчеше малшанс. Първо Милан удари гредата със страховито воле, а минута по-късно вратаря на рената с мъка отклони в гредата един удар на Габи – Сатаната. Все пак до края на полувремето белите успяха да изравнят с гол на Милан и се оттеглиха на почивка с повишено самочувствие.

През второто полувреме „тролеите” бяха пълен господар на събитията на терена и беше въпрос на време, кога ще отбележат ново попадение. Гостите лека-полека рухваха, уморени от дългия път, но никой не искаше да признае това. За всички по трибуните това бе поредна победа на пролетариата над експлоататорите и хората с трепет следяха всяко слизане към вратата на гостите. Милан бе във вихъра си, подкрепян от точните пасове на Киню-Гумата, Станчо-Усмивката и останалите им съотборници. Милан довърши гостите с два бързи гола, като Генчо-Асистента добави още един, за огромна радост на трибуните.
Мандо не можа да се израдва заедно с играчите на успеха си, тъй като трябваше да бърза за смяна. Докато пътуваше към депото, щастлива усмивка бе озарила лицето му, а в главата му течаха радостни мисли: „Стар съм вече и трудно ми понасят подобни вълнения, но аз съм горд и доволен, тъй като знам, че на моето място ще дойдат още петима като Милан, Киню, Станчо и другите. В крайна сметка нали за тях се борихме и те днес показаха, че е имало защо”.